Арно Холц или как забравихме един голям поет

От колко време


вече
не съм … поглеждал … към луната!
В моята
задушна стая,
приведен между книги,
дни,
седмици, месеци
дълги,
седях … и пишех!
Неща, които някога болезнено са ме ранявали, неща,
които някога
възторжено са ме вълнували,
неща отпреди хиляди години, и неща, които никога не са били,
неща,
неща, неща,
неща!

. . . . . . . . . . . .

Как… чуждо ми е всичко днес!… И как
далечно!

Сега е… есен! Есен… е и в мене!
Есен!
Мина… времето, когато още хранех ликуващи надежди!… Мина
времето, когато още знаех
какво е
радост!

. . . . . . . . . . . .

Само
едно ми е останало! Едно!
Задушната,
оскъдна,
тясна и самотна
стая,
столът, масата
и жълтата окръжност
на лампата, …и тези мъртвобледи книги,
един
безреден куп… хартия
и
„неща“… „неща“… „неща“
„неща!“

1899

Advertisements