Философия на езика по Витгенщайн

Винаги съм обичал кратките нещица– кратките изречения като Да! Не! Аптека! Опасност!, кратките реклами, кратките връзки и кратките пътища (shortcut- ите). Поради такива обстоятелства сегашното представяне на философията на Витгенщайн ще бъде кратко, но богато.

„Ние усещаме, че дори да бъде отговорено на всички възможни научни въпроси, проблемите на живота ни все още не ще бъдат изобщо докоснати. Разбира се, тогава повече не остават никакви въпроси; и тъкмо това е отговорът.“
~Л. Витгенщайн

За Лудвиг Витгенщайн, всяко име изисква това, да не бъде изричано напразно.  Напразното изричане се случва тогава, когато едно име се обяснява чрез друго, някак ненаименувано в конкретността на изказа. Този философси  „трик“  е повсеместно използван, за да гарантира една писменост, имаща претенцията да представя „дълбочини“. Витгенщайн поема път, на отказване от всички излишества в живота, за да може да достигне състояние, което да му гарантира гениалност, призната няколко поколения.Той е роден в твърде богато еврейско семейство, изповядващо католицизъм. Вдъхновен и очарован от постиженията на Лудвиг Болцман, мислил да следва физика при него, но неочакваната смърт на Болцман променя кариерните планове на Витгенщайн. Записва се в техническия институт в Берлин, после се мести в Манчестър до срещата си с логикът Фреге, учи инженерство, след това се прехвърля в Тринити колидж. Там среща светилата:  Б. Ръсел, Дж. Мур, Дж. Кейнс, А. Уайтхед. Първият му учебник по философия е този на Ал. Майнонг, който е  ученик на Фр. Брентано (той е учител и на Хусерл, Масарик, Марти и др.); Витгенщайн сигурно не е пропускал да отбелязва, че за Майнонг съществуването е функция на езика и че т.нар. неразрешими проблеми са следствие на езикова непрецизност, чиято естественост се състои в това да не я забелязваме, тъй като винаги ни насочва някак „навън“. След войната (ПСВ), когато всички очаквали да се върне към обичайните си занимания (логика, архитектура, конструиране на летателни уреди, мостостроене, музика и пр.), Витгенщайн завършил курсове за… начални учители в помощни училища. Най-известния тогавашен философ, именно той, в средите на позитивистичното движение прекарал няколко години из училища в селата на Долна Австрия, отказвайки се от наследството и проектирайки – между другото – за една от сестрите си къща, образец на „пост-модерната архитектура“; къщата, наречена „Дом Витгенщайн“ по неведоми пътища днес е българска собственост (ако, разбира се, не е вече продадена) и помещения на нашия културен център във Виена. До 1947 е преподавател, силно мотинвиращ студентите си. Чужд на всякаква светска суета, той се усамотил още веднъж и вече за последен път в Ирландия, живял сред рибари в оскъдица и починал от рак на 29 април 1951 г. Казват, че последните му думи били: „Кажете им, че живях щастливо“.  Които аз така обичам да повтарям.

Когато през 1922 г. излиза Логико-философски трактат и четците му стигат до последния афоризъм в него, а именно ”За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи“, сигурно в някои от тях е проговорил усетът, че в XX век се е родила една Етика, която за разлика от тази на Б. Спиноза е била развита не по геометричен, а по логически начин.  През животa си издава само една философска книга – “Логико-философски трактат”. Според него Трактатът разрешава всички проблеми на философията, но след години преподавателска дейност, доразвива идеите си в посмъртно издадените Философски изследвания. След публикуването на Трактата, той има силно влияние върху Виенския кръг на позитивизма. Въпреки това самият Витгенщайн не се счита за част от това течение и твърди, че логическият позитивизъм се базира на силно неразбиране на Трактата.

Афоризми, които съм подбрал от „Логико-философския трактат“ на Витгенщайн:
1.  Светът е всичко, което е налице.
1.1. Светът е съвкупността от фактите, а не от нещата. 
1.1.1. Светът е определен чрез фактите и чрез това, че е всички факти.
2.  Това, което е налице – фактът – е съществуването на състояния на нещата.
2.01. Състоянието на нещата е съединяване на предмети (неща, вещи).
2.011.  За вещта е съществено да може да бъде съставна част на състоянията на нещата.
2.012.   В логиката нищо не е случайно: ако вещта може да бъде в състоянието на нещата, тогава в нея трябва да може да се предвижда възможността на състоянията на нещата.
2.0123. Ако са дадени всички възможни предмети, то с това са дадени и всички възможни състояния на нещата.
2.0141. Възможността за присъствието му в състоянията на нещата е формата на предмета.
2.0232. Казано между другото, предметите са безцветни.
2.04. Съвкупността от съществуващите състояния на нещата е светът.
2.05.  Съвкупността от съществуващите състояния на нещата определя също така кои състояния на нещата не съществуват.
2.06.   Съществуването и несъществуването са състояния на нещата е действителността. (Съществуването на състояния на нещата ние наричаме още позитивен факт, а несъществуването – негативен факт.)
2.1. Ние си създаваме образи на фактите.

2.12. Образът е модел на действителността.
2.141. Образът е факт.
2.15. Фактът, че елементите на образа се съотнасят един с друг по определен начин, представя това, че нещата се съотнасят помежду си така.
Тази свързаност на елементите на образа се нарича негова структура, а нейната възможност – негова форма на изобразяване.
2.18. Общото, което всеки образ от каквато и да е форма, трябва да има с действителността, за да може – правилно и неправилно – да я изобразява, е логическата форма, т.е. формата на действителността.
2.223. За да узнаем дали образът е верен или неверен, ние трябва да го сравним с действителността.
3.001. „Дадено състояние на нещата е мислимо“ означава: ние можем да си създадем образа му.
3.221. Аз мога само да назова предметите. Знаците ги заместват. Аз мога да говоря само за тях, но не мога да ги произнеса. Изречението може само да каже как е дадено нещо, но не какво е то.
3.323. В разговорния език извънредно често се случва една и съща дума да означава по различен начин – и следователно да принадлежи към различни символи – или две думи, които означават по различен начин, на пръв поглед да са приложени в изречението по един и същи начин.
Така думата „е“ изглежда като копула, като знак за равенство и като израз на съществуване; „съществувам“ – като интранзитивен глагол, подобен на „вървя“; „идентичен“ – като прилагателно; ние говорим за нещо, но също и за това, че нещо се случва.
(В изречението „Зеленото е зелено“ – в която първата дума е собствено име, а последната – прилагателно – думите нямат просто различно значение, а са различни символи.)
3.324.   По този начин лесно възникват фундаменталните обърквания (с които е пълна цялата философия).
3.325.  За да избегнем тези грешки, трябва да използваме такъв знаков език, който да ги изключва, като не прилага един и същи знак към различни символи, както и знаци, които на пръв поглед са от един и същ вид, но всъщност описват нещата по различен начин. Т.е. знаков език, който да се подчинява на логическа граматика, на логически синтаксис. (Логическият символизъм на Фреге и Ръсел е такъв език, който обаче все още не изключва всички грешки.)
4.  Мисълта е смислено изречение.
4.003. Повечето положения и въпроси, които са били написани на философски теми, не са неверни, а безсмислени. Затова ние не можем да отговорим на въпроси от този вид, а само можем да установим тяхната безсмисленост. Повечето въпроси и положения на философията се основават на това, че ние не разбираме логиката на езика си…
И не е чудно, че най-дълбоките проблеми всъщност не са никакви проблеми.
4.111.  Философията не е една от естествените науки. (Думата „философия“ трябва да означава нещо, което се
намира над или под, но не до естествените науки.)
4.112.   Целта на философията е логическото изясняване на мислите.
Философията не е учение, а дейност.
Философският труд се състои главно от разяснения.
Резултатът от философията не са „философските положения“, а изясняването на положенията.
Философията трябва да изяснява и строго да разграничава мислите, които иначе, така да се каже, са мъгляви и неясни.
5.  Изречението е функция на истинността на елементарните положения.
5.134.  От едно елементарно положение не може да следва друго.
5.135.  От съществуването на някакво положение на нещата по никакъв начин не може да се заключи за друго, съвсем различно от първото.
5.136.  Няма причинна връзка, която да оправдава такова заключение.
5.1361. Ние не можем да заключаваме за бъдещите събития от сегашни.
Вярата в причинната връзка е суеверие.
5.1362. Свободата на волята се състои в това, че бъдещите действия не могат да се знаят сега. Бихме могли да ги знаем само, ако причинността би била вътрешна необходимост – подобна на тази на логическите заключения. – Връзката между знанието и познатото е тази на логическата необходимост.
5.6. Границите на моя език означават границите на моя свят.
5.61.  Логиката изпълва света; границите на света са също и нейни граници.
Следователно в логиката ние не можем да кажем: това и това го има в света, онова го няма…
Това, което не можем да мислим, ние не можем да мислим; следователно не може също и да кажем какво не можем да мислим.
5.62.  Тази бележка дава ключа за разбирането на това до каква степен солипсизмът е верен.
Това, което солипсизмът всъщност има пред вид, е съвсем правилно, само че не може да се каже; а се показва.
Това, че светът е мой свят, се показва в това, че границите на езика (на езика, който единствено аз разбирам) означават границите на моя свят.
5.64. Тук се вижда, че солипсизмът, строго проведен, съвпада с чистия реализъм. Азът на солипсизма се свива до непротяжна точка и остава само координираната с него реалност.
5.641. Значи във философията наистина има смисъл, в който може да стане дума за Аза не-психологически.
Азът влиза във философията благодарение на това, че „светът е мой свят“.
Философският Аз не е човекът, не е човешкото тяло или човешката душа, с която се занимава психологията, а мета-физическият субект – границата на света – не някаква негова част.
6.41. Смисълът на света трябва да се намира извън него. В света всичко е така, както е и всичко се случва така, както се случва; вътре в него няма никаква ценност – а ако би имало, то тя нямаше да има никакво значение.
Ако има ценност, която притежава значение, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва, и извън определеното битие. Защото всичко, което се случва, и определеното битие са случайни.
Това, което прави нещата случайни, не може да се намира в света, тъй като иначе то би било отново случайно.
То трябва да се намира извън света.
6.42. Затова също така не може да има етически положения.
Положенията не могат да изразяват нещо висше.
6.421. Ясно е, че етиката не позволява да бъде изказвана.
Етиката е трансцендентална. (Етиката и естетиката са едно и също.)
6.4312. Безсмъртието на човешката душа във времето, т.е. вечният й живот след смъртта не само че не е гарантирано по никакъв начин, но преди всичко тази хипотеза не води до това, което винаги са искали да постигнат с нея. Защото би ли била решена задачата и загадката с това, че аз продължавам да живея вечно? Нима този вечен живот не е точно толкова загадъчен, колкото и сегашният. Решението на загадката на живота в пространството и времето се намира извън пространството и времето.
(Тук не трябва да бъдат решавани проблеми на естествознанието.)
6.432. Това, как е светът, е напълно безразлично за висшето. Бог не се разкрива в света.
6.44. Мистичното е не как е светът, а че той изобщо е.
6.53.   Правилният философски метод всъщност би бил този: Да не се казва нищо освен това, което може да бъде казано – следователно – положенията на естествената наука, т.е. нещо, което няма нищо общо с философията – и тогава, ако някой иска да каже нещо метафизическо да му се посочи, че на определени знаци в своите изказвания той не е дал никакво значение. Този метод за него би бил най-неудовлетворителен – той не би имал чувството, че ние го учим на философия, – но това би бил единственият строго правилен метод.
6.54.  Моите положения се изясняват с това, че този, който ме е разбрал, накрая ги разпознава като безсмислени, ако се е издигнал чрез тях – върху тях – над тях. (Той, така да се каже, трябва да блъсне стълбата, след като се е изкачил по нея.)
Той трябва да преодолее тези положения; тогава ще види света правилно.
7. За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.*