Дух за бездушните

Колко лесен би бил животът, ако ние по-добре познавахме себе си! Можем ли да бъдем сигурни, че утре ще мислим тъй, както мислим днес? Ето че един прекрасен ден от лятната ваканция ние се влюбваме; тя е млада и очарователна; кръвта ни се качва в главата само като си помислим за нея. Единственото бъдеще, което виждаме пред себе си, е да стоим неотлъчно в нозете й. Струва ни се невъзможно Съдбата да ни дари с по-голямо щастие от привилегията да й лъскаме обувките и да целуваме края на дрехата й — ако по него има и мъничко кал, това би ни доставило още по-голямо удоволствие. Ние й прошепваме на ухото съкровената си мечта и в момента всяка дума, която изричаме, е напълно искрена. Но лятната ваканция отминава, а с нея и празничното настроение и зимата ни сварва да се чудим как да се измъкнем от затруднението, което сами сме си навлекли на главата. Или още по-лошо: празничното настроение е продължило по-дълго от обикновено и ние сме вече официално сгодени. Оженваме се — чудя се колко ли женитби са резултат на страст, която е изтляла, преди още да стипне до олтара? И три месеца по-късно бедната женица е съкрушена от откритието, че да й завързваме връзките на обувките, за нас вече не е удоволствие, а досада. Краката й сякаш са станали големи, големи. Нямаме друго оправдание освен това, че сме едни глупави деца, които никога не са сигурни за какво точно плачат и докато си играят, се нараняват едни други и вдигат олелия до бога, щом малко ги заболи.

Всеки прочел нещо повече от „Приказки на Братя Грим“ може да стигне до извода, че същността на земния ни престой е да споделим живота си. Любовта е един красив начин да го направим, разбира се има и други. Всички сме едни гости на тази реалност, научаваме каквото можем, наслаждаваме се на красотата и някой ден е време да се приберем у дома. И все пак любовта е чувство, което вехне като розата. Розата преди да разцъфне създава едно подозрително впечатление у всички, след това разцъфва, всички сияят от щастие и после страстта угасва.

Повече ме тревожи друг проблем: Щом любовта е смисъла на живота, тогава, когато тя си иде от нас, какво става с живота ни, означава ли, че просто съществуваме, изобщо можем ли да се ползваме от всички привилегии на живата природа? Ами смъртта заради любовта (Каренина, Ромео и Жулиета…) това означава ли, че жертваме смисъла на живота за нещо над него, или жертваме живота заради смисъла? Ключовото понятие е „ние“, то присъства още в „Битие“, не Господ създаде света, а „ние“ създадохме света! Споделянето на удоволствието от живота, подтиква към самонаблюдение!

Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, съществуват две капки живот едната в очите, другата е в небесната дъга, а приказките за същества без име–АПОКРИФ!

Лови мига и ако си умен бъди пчела!