Дух и Вселена

Има и неща, които не се измерват- честта и позорът, които живеят вътре в нас…

В търсене на компромисен вариант, на ума ми му идват най-уродливите идеи, вярвам че не само с мен е така, поне за това свидетелства политиката. Защо се отчайвам от живота още преди да е започнал и защо мисля, че той не струва, когато поне няколко хиляди биха искали толкова доволно съществуване? Защо неуспехът, лъжата, позорът, обществените низини и провалените съдби за мен са истинската страна на този свят? И преди всичко, защо си представям света, след моето изчезване, тогава когато единственото, което ще цепи тишината ще е едно име и синоним на какво ще е то…? Тесен ми е тоя свят, добре че знам- има го и оня!

Животът не може да се разглежда като единно събитие. Изначало този феномен на нещо, което е над всичко има фрагментарен характер, ergo не може да се определи доколко е бил щастлив или нещастен и успешен или неуспешен, когато се опитваме да съберем различни парчета в едно, несъмнено се получава един страховит Франкенщайн. Именно поради обстоятелството, че това събитие няма хомогенен характер, всеки измисля история за себе си, в която вярва, а всички други сродни нещастници „с похабени сечива“ се опитват да деформират тази история с цел да стопят надеждата и фантазията на своят побратим, мислейки че това би ги направило по-малко нещастни.

Не съществува такова нещо като „пълно щастие“ и най-вече не може да се говори за съотношение на хубавите моменти към лошите, ние хората разбираме понятието „щастие“ по абсолютно неправилен начин и понякога му придаваме прекалена конкретност или абстрактност, но не и точното му съдържание.
Един ден сред леса, разбираш, че щастието е в помисъла за него и превъзмогването на реалността, сиреч във фикциите на мозъка, фантазията, илюзията и сюрреализма. Единственият метод да надвиеш тъгата е като я преувеличиш, като я разгърнеш и след това замълчиш…
Мисълта да надвия „мога“ и „искам“ и да ги заменя с онази субективна реалност, в която да разгърна всяка малка и досадна подробност до: „Аз съществувам тук и сега, а утре ще си спомням за този така обикновен миг с носталгичен тон и то само, защото в мен битуват и Дявола и Бога, лъжа и реалност…и опитвам се да живея някак, предимно както мога, а не както искам, а утре ще е по-лошо.“
Няма нищо по-противно и гротеско от това да гледаш, как някой намира смъртта си в досадно доволство, което според нас е щастлив завършек на пътуването. Дори чувствата не могат да осмислят този абсурден момент на тленно-духовна трансформация, ако той настъпи в преситен комфорт. Идват като прошляци-голи и боси, но почти идеални, а си заминават като скъперници без съкровище- би казал някой ако ни гледа. Скъперник без съкровище…бори се с вятъра за нещо, което никога не ще има, а не се вглежда в борбата и малките духовни награди, с които го награждава. Достойнство трябва да се търси, не в живота, а в битките, които той ни поднася горещи. И всичко това, защото думата* „живот“ е само обобщително понятие за онова, което ние решим да запазим и помним от нашите битки, загуби и триумфи.

Постът е в името на едно много нещастно същество, което срещнах на край света и за което не спирам да мисля, сякаш това ще промени нещо…Философията на живота, която се проповядва по-горе има за цел изясняване на понятието, т.е. на думата и нейното съдържание, не искам да се чете като изповед на фригидна студентка по философия. И все пак честта и позорът, които битуват вътре, където са и Дяволът и Бога…
Пламен Трифонов©

21.10.2013
Plamen Trifonov©