Събуждаш се и Мандела го няма- за реалността след голямото фиаско

*Снимката е направена на гара Ланга.


Нелсън Мандела бленуваше за една Южна Африка „притежание на всички нейни жители“- Убубту- свобода на народа в букв. превод. Узаконените междурасови граници вече са изчезнали от страната; остава обаче икономическата пропаст между богати и бедни, обезсърчаваща местните хора. Т.е. няма го Апартейда, но пак за белите в РЮА е рай, а за черните- ад, от който не могат да изпълзят. „Как бихте постъпили, за да превърнете Южна Африка в място, където всички живеят щастливо?“ Този въпрос задава през 50-те на чернокожото мнозинство в страната основната „черна“ партия, Африканският национален конгрес (АНК).

„Повикът развихри хорското въображение“, разказва в автобиографията си Мандела (препоръчвам я на всеки да я прочете). Сред завалелите предложения „най-често срещаното бе: един човек – един глас. И беше признато, че страната принадлежи на всички живеещи в нея“. Нагласите, изразени в допитването, намират израз в приетата през 1995 г. Харта на свободата, добила в известна степен конкретни измерения с премахването на апартейда и идването на демокрацията – от 1994 г. всички в страната имат право на глас.

При все това „още сме твърде далеч от обществото, каквото чертаеше мислено Мандела“, бях чел някъде из сайта на Франс Кроние от Южноафриканския институт по междурасовите отношения (SAIRR). Четирима от всеки десет чернокожи южноафриканци не завършват училище – Мандела безспорно си е представял нещата различно, но и неосъществимо, една държава не се създава от прахта и не създава от кой да е ташляк, който е решил, чрез популистки лозунги да прави демокрация. Популизмът е най-голямата пандемия за демокрацията. А който южноафриканец завърши, не покрива изискванията на стопанската система. Споменавайки за другарите си от 30-те, Мандела пише: „Народът ми не бе спъван от недостиг на способности, а от недостиг на средства“. Т.е. още тогава той е знаел, че всичко, което предстои да се случи в Черния континент, в най-добрия случай би се сложило като добра пиеса на сцената на концерта (така са наричали Великите сили през XIXв., всъщност те са жили наричани: Европейския концерт).
Забележка, която намира жестоко потвърждение и през 2013 г. – въпреки близо 19-годишното си управление и демографския бум АНК далеч не е раздал всички карти наново. Разделителните линии в икономиката вече не съвпадат само с разграничението по цвят на кожата, но огромното мнозинство от населението тъне в бедност, неграмотност и безработица. Помощите за старост и семейните добавки, каквито получават 10,3 милиона души, наистина смекчават положението, но са единственият доход в някои домакинства. Огромни усилия са положени, за да бъдат съживени черните предградия и да се построят над един милион евтини жилища. Законодателството дава на чернокожите предимство при кандидатстване за работа и въвежда за тях специално акционерно партньорство чрез програмата за увеличаване на икономическите права на чернокожите (Black Economic Empowerment). Децата в някои квартали обаче дори не знаят какво е да имаш водопровод у дома, като изобщо не преувеличавам, РЮА не е Йоханесбург, Претория, Дърбан и Кейп Таун, гледката извън тези полиси е покъртителна. От три години насам напрежението в зле устроените жилищни зони редовно избива и стига почти до бунт: средно 20 на сто от домакинствата все още нямат течаща вода, а 10 на сто нямат ток – в една страна, чиито богатски квартали изобилстват с басейни и електрически градински врати.
В отговор на предупрежденията за нов – икономически апартейд, Кроние изтъква, че „положението е сложно“.
За повечето хора обаче грижите за здравето остават същинско мъченичество. Близо 84 на сто от 52-та милиона южноафриканци все не успяват да свържат двата края, затова търсят помощ в държавните болници, сочат данни на здравното министерство. Един служител в супермаркет не получава заплата, с която да си позволи здравна застраховка. А частната медицина в страната е тъй блестяща, че мнозина чуждестранни държавни глави и видни личности предпочитат да се лекуват в южноафрикански болници. През 2009 г. Мандела косвено призна основната си грешка с думите: „Да си припомним, че първата ни задача е да изкореним бедността и да осигурим на всички по-добър живот“- Мандела си отиде от този свят с много надежди и провали, но и не отказа славата, която му бе придадена от еуфорията и емоцията на революцията. С какво разполага клетият народ на вече „демократична“ Република Южна Африка?- Отвратителна образователна система, недостиг на работни места и неспирен поток от чужденци, които според тях крадат работата на южноафриканските младежи. 
Еуфорията от годините под знака на Мандела в страната вече отмина; смъртта на първия чернокож южноафрикански президент е окончателно сбогуване с мечтите. Както са казали Данте и С. Джаксън: „Пътят към Ада е постлан с добри намерения и желания“, аз вярвам че за Мандела има оправдание и то е, че дордето се стреми човек греши, но за жалост оправданията не могат да решат виталните проблеми на 10 милиона души, които току що се събуждат от съня на разума или заспиват в най-ужасния кошмар…