За лицата, лицемерието и мимикрията на двуногите

аржентинският дикататор Че ГевараАко пишех дневник това щеше да е страницата без дата. Приемете, би било обидно да материализирам нещо достатъчно лепкаво, трапчиво и познато като хорската гнусотия. А ако пишех книга, то първото нещо, което щях да сътворя- това щеше да е заглавието: „За лицата, лицемерието и мимикрията на двуногите“.

Има една стълба, която не е като другите- те водят на някъде, а тази не води на никъде, но по нея се разиграват всички човешки драми- трагедии и комедии и с черна магия, омагьосва и най-достойните юнаци. Обществото става порочна черта на човека, тогава когато индивидът стане предмет без значение за обществото. А човекът, осъзнава гнусотията на тази животинска ферма, в която живее, когато разбере, че това което трябва да става с труд, безсъние, лишения, приоритизиране, знания и време всъщност се предава по полов път. Всичко се предава по полов път. Човекът- най-умният сред всички, най-сръчният сред останалите, най-величествената форма на живот, тук лирическият говорител би въздъхнал: „Ех брате мой, с тебе съблюдаваме безсилието на всемогъщите.“ Безсилието на човека се вижда с невъоръжено око, цялото това лицемерие, този див индивидуализиран капитализъм във фермата за двуноги. Лицата губят своята самоличност, а децата се раждат и остаряват, без да го има онзи промеждутък, когато всичкият инструментариум за въздигане по тази стълба на „успеха“ не е овладян, ах как искам да се върна в детството си, въпреки знанието, че е невъзможно все си мисля, че може някой ден и това да стане, дано този ден дойде по-скоро…

И видя човека у човека враг- това беше първият голям грях. И видя човека пламъка и изгори майката природа- това беше вторият голям грях. И видя човека у жената играчка за задоволяване на страстите свои- И обикнаха хората своите грехове, издигнаха ги на пиедестал и престъпление и красота станаха едно. И се пропиха със злоба, завист и ненавист- това беше третият и най-страшен грях с това хората минаха всяка мяра в беззаконието си.

Когато бях дете, майка ми казваше да не гледам Слънцето…Но аз погледнах. Тогава си спомних:  Аз дойдох на този свят, за да видя Слънцето, вече тесен ми е този свят, добре че знам има го и оня!

Plamen Trifonov
APRIL 2014