Бяхме трима, останахме двама, а сега съм само аз.

Бяхме трима, после останахме двама- един изчезна, а сега вече съм само аз- вторият също изчезна. За това аз съвсем по човешки се възползвам, че от трима разказвачи останах сам и ще разказвам каквото си искам…

Бяхме деца, беше зима, съответно през зимната ваканция имахме много време, но не се занимавахме с четене на книги, защото можехме да си направим снежен човек, вън на двора. И си направихме. Снежният човек си говореше с кучето, което имахме по онова време. Говорели за времето- снежният човек убеждаваше кучето, че няма по-голямо щастие от големия зимен студ. Кучето тихичко си стоеше в колибката. Но когато се свечери, видя снежният човек през прозореца запалената в къщата камина и усети в себе си нещо странно: закопня да бъде вътре и да се сгуши до огъня. Оттогава все повтаряше на кучето, че иска да бъде при камината, че само тогава ще намери покой, а кучето го слушаше и мислеше, че новият му приятел полудява. Дойде пролетта. Отдавна бяхме забравили, че в двора имаме снежен човек. Снежният човек се разтопи. Тогава видяхме, че сме скрили лопатката за пепел от камината в снежния човек. Тази лопатка, скрита във вътрешността му, така непреодолимо влечала човека от сняг към огъня на камината, че дори и най-суровият студ не му носеше покой. Ако щеш вярвай, той плачеше докато се топеше.

За това разказвам аз- за самореализацията и искрицата, която гори вътре в нас, тя ни тегли към пропасти и небеса:  „Неспокойно е сърцето ни, докато не си почине в Тебе, Господи“ – казва Августин Блаженний, не знам Божия ли е тази искра, но има я.

Наскоро в социалните мрежи, статията за четящото момиче предизвика фурор. Всички започнаха да споделят този вървежен текст. В текста авторът усилено съветва, че четящото момиче е правилният избор за каквото и да е, сега задайте си въпрос и си отговорете, ако не можете, трябва ви четящо момиче. Тя знае всички сюжетни линии, знае всички човешки архетипи и прототипи на антагонисти, бродещи в обществото под прикритието на политици с костюми. Тя, тя, тя…тя не съществува. Веднъж писателят Робърт Томпкинс, срещнал най-грозната и стара жена, която някога е виждал, но се казвала Истина. Той я попитал: „Какво да кажа на хората, щом си истината, трябва да те опиша?“- „Кажи им, че съм млада и красива“- казала старицата. Така е и с четящите момичета- те са онова, което много жени искат да бъдат, но „нямат време“, четящото момиче е онази красива половинка, която ми се ще да видя до мен и чиято ръка да държа…Вече се нуждаем от някой да запали искрицата вътре в нас, да напомни, че сме готови да ударим нос в дъното, стига после да поемем нагоре и намираме този някой в ефимерния, идеализиран образ на красивото момиче с книга в ръка. Ех красиво четящо момиче, бъди, първо за мен бъди!
Ако тя съществуваше, щеше да ми се свиди, признавам!

Иска ни се да бъдем по-цветни и по-четящи, но за това нямаме време, за тва’ сме по-сиви. Хората идват и си отиват, но споменът остава, а той предизвиква болка, дори когато е радостен- развеселява ни, после пак гаснем. Тези двамата изчезнаха, следващият съм аз.

Ще изчезна, гаснейки като Атлантида.

//©Plamen Trifonov 2014- като авторов коментар бих казал, че винаги човек изчезва сам и този последният, който изчезва, той винаги е носталгичен и самотен- търсещ четящото момиче. Другите двама може да са безимотни, но са и загадка. Имаме право да си мислим, че са били щастливи с искрицата в себе си и хората около себе си.

пламен трифонов фотограф